Навътре в гората

Едно тъмно и тихо място в което навсякъде се чуват песните на птиците.Много подходящо за отдих от шумния град,но само през деня.През нощта там се събират наркомани и всякакви други такива хора.

Каси излезе от къщата. Погледнах към Даяна.
- Аз ще отида.
Изтичах отвън и се опитах да настигна Каси. Тя тръгна на някъде без да знае къде е.
- Каси,почакай!
Извиках,но тя не ми обърна внимание и засили тичането си. Разчитах на бързината си и се затичах още по-силно. Настигнах я и я хванах за ръката,така че да не можеше да се измъкне.
- Каси,не е толкова ужасно колкото си мислиш. Знаеш,че говорим истината. Сама каза,че ти се случват странни неща..... Искаш ли да ти покажа нещо?

- Ще ти покажа какво можеш.
Огледах се около себи си и се чудех какво да измисля. Нещо,което ще я накара да не се страхува ами да харесва магията. Взех едно листо с капка върху него.
- Ето,вземи го.
Сложих листото и във ръката и.
- Затвори си очите.
Тя ме погледна с погледа ,,Няма начин",но го ноправи.
- Добре,сега се съсредоточи върху връзката ти с листото,след това как листото е свързано с водата и кажи: ,,Капка вода, лека като въздух." ....Повярвай го.

Не се получаваше. Тя не вярваше във това,което казваше. Приближих се още малко до нея и хванах ръцете и несигурно и погледнах в очите и. Незнаех как,ще реагира и се надявах да не избяга.
- Кажи го отново.
Лека усмивка се появи на лицето ми,но бързо изчезна и затворих очите си. Тя въздъхна,но все пак го направи.
- Капка вода,лека като въздух. Капка вода,лека като въздух. Капка вода,лека като въздух.
Казахме го заедно и кагато отворих очи,не само тази капка в ръцете ни беше във въздуха. Всяка една капка около нас се беше вдигнала. Беше по лека от въздуха. Това се случваше за първи път. Усмихнах се и я погледнах.
- Красиво е.

- Невероятно е.
Казах го докато гледах в уплашените и очи. Бяхме толкова близо,усещах аромата и,усетих дъхът и. Отново изпаднах във това чувство,сякаш никой друг не съществува. Тя се отдръпна рязко и всичко капки паднаха.
- Каси,повярвай го. Ти си една от нас...Знам,че ще ти трябва време,но не е толкова зле. Сега със теб силите ни са много по големи. Пък и е хубаво да знаеш,че си част от неща специално..
Усмихнах и се и отново пристъпих една крачка напред,като скъсих леко разстоянието между нас,но не бях сигурен в движенията си.
- Моля те,остани. Ще се научим да владеем силите си...когато се обвържем.

- Когато кръгът е пълен,можем да се обвържем. Това значи,че ще можем да контролираме силите си ,които в момента са много силни.
Отделих погледа си от очите и и погледнах около нас. Капките все още бяха във въздуха.
- Каси,нужна си ни.
Върнах погледа си към очите и,погледнах устните и...Какво ми ставаше? Сърцето ми започваше да тупти по-бързо и усещах как лицето ми се приближаваше към нейното. Не трябваше да го правя. Случва ми се за 2ри път. Господи,какво ми става? Въпреки всички тези мисли не спирах да си приближавам до устните и.
- Повярвай ми.
Казах го,и затворих очите си. Тогава бях толкова близо до нея.

Замръзнах на място с копнежа,който ме караше да продължа и да я целуна,но не го направих. Просто стоях така и не помръдвах. Тя беше права...какво си мислех? Отворих очите си и се отдръпнах назад.
- Извинявай...
Казах аз и я погледнах сериозно.
- Знам,че всичко това ти звучи странно и не можеш да повярваш,но трябва да осъзнаеш,че всички ние сме специални. Можем неща,които другите не могат...Можем да помогнем на много хора и това ни прави специални.
Леко се усмихнах,като продължавах да се опитвам да я убедя в това,което е.
- Не можеш да го избегнеш Каси...Ще продължават да ти се случват странни неща. Само ние можем да ти помогнем...

Знаех как се чувства в този момент. Приближих се до нея и я прегърнах,като почуствах облекчение.
- Никой не трябва да разбира за нас. Абсолютно никой. Не трябва да казваш дори на баба си...Напълно възможно е да използваш силите си в неправилна посока,затова ни е необходимо обвързването. С него ще можем да контролираме силити си.
Обвих ръцете си около нея и я погалих по косата.
- Можеш да ме питаш каквото поискаш. Спокойно.
Пуснах я и я погледнах в очите с лека успокоителна усмивка. Ръцете ми все още бяха на раменете и.
- Искаш ли да те закарам у вас да си разясниш мислите?

- Права си,изгубихме се.
Засмях се и тръгнах на една посока.
- Хайде,знам къде е пътя.
Усмихнах се. Свалих якето от гърба си и го сложих около раменете и.
- Ето,вземи го.
Стигнахме до колата и запалих двигателя. Пуснах парното и тръгнах към къщата на Каси.